Ръкавелите на стария полковник
“”….дядо казваше, че в родината му, Пьотр бил княз или граф, не помня вече, а сега беше обущар. Не знаех каква е разликата между двете, но обущарят беше много сладкодумен разказвач на военни историйки, случили се през Първата Световна война. Докато бяхме там, дядо ми и Пьотр си бърбореха, аз ги слушах и се топлех около малката печка с кюнци. Още помня миризмата на туткал, вакса, гьон и разни гуми, които обущарят използваше за поправката на обувки и дамски ботуши. Когато клиентите на Пьотр влизаха и излизаха, винаги ставаше едно леко течение, а всичките тези различни аромати, включително и на пушека от кюмбето се размесваха, избухваха, после се стопяваха, и оставаха да витаят в малкото помещение….””
Цена: 18.00 лева / брой
Може да се свържете с мен за поръчка ако ми пишете на krijitski67@hotmail.com
от Колбасарският магазин
……… Често седяхме на стълбите в двора под сянката на двата ореха – той ми разказваше, без да прекъсва, а аз попивах историите му едва ли не с отворена уста. Зимата това се повтаряше под козирката на входа за мазите за да сме на завет и да не ни вали сняг. Разказите му се сипеха един след друг, всеки ден, всяка седмица, не спираха през четирите сезона на годината. Дедо Щесенбах ми разказваше някои неща с шепот, за да не ни чуят съседите от партерния етаж. Например единият скришен от тях беше за това как германците викали на майка му „Mutter von Soldaten“ (Войнишка майка) и как един ден получила от немското правителство Mutterkreuz (Кръста на майката), което било държавна награда и високо ценен граждански орден. Той и бил даден от III-я Райх за да почете германската му майка за нейните изключителни заслуги. Въпросният орден той криеше под мивката в кухнята като някакво несметно съкровище. Слагаше го в четири-пет картонени кутии, пъхнати една в друга, точно като матрьошки. Вадейки ги от дълбокото скривалище, очите му сияеха като на малко дете, открило случайно коледния си подарък в гардероба. Тогава не разбирах защо крие ордена така старателно. Това стана чак когато пораснах и узнах много работи за предишното време – за царска България, германците, партизаните, социализма, комунизма, партията, лагерите, горяните и прочее.
Един път попитах Щесенбах защо са наричали майка му „Войнишка майка“. Той с охота се съгласи, кимна, после скочи като пружина и каза:
– А бе я ела, ела, ще отидем до нашия бивш колбасарски магазин, който майка ми имаше, и по пътя ще ти разказвам.
Естествено скочих и аз. Тръгнахме към ул. „Дунав“, която беше недалеч от нас. Спряхме пред един празен терен, който той посочи с ръка. Попитах го защо няма сграда. Оказа се, че там е паднала бомба по време на бомбардировките през Втората световна война, която е съборила за миг двуетажната тухлена постройка, която пък рухнала върху семейния магазин отдолу. Слушах разказа му и започнах да си представям как е изглеждал колбасарският дюкян, падналата сграда, табелата, витрината, какво се е продавало вътре, усмивката на собственичката, клиентите, мухите, кацащи по висящите сушени бутове и салами.
Щесенбах ми разказа две истории свързани с това сакрално за него място. Първата се отнася за Първата световна война и за майка му естествено. Показа ми къде тогава е бил тайният тунел, изкопан от немските военнопленници, за да избягат. Охранявали ги сенегалци – по това време, след като България вече е изгубила войната, по стечение на обстоятелствата част от окупационните сили били френски. А войниците на които им викали „френци“, представляли формирования повечето от колониите в Африка. Майката на дедо Коце поради немския си произход била принудена от окупационните и нашите власти да организира временен лагер в рамките на двора си, с чиято охрана се заели тъкмо горките сенегалци, а тя – с това да ги изхранва. Зад телените огради в двора на улица „Дунав“ попаднали неколцина австрийски и немски военнопленници, които естествено се разбирали добре с фрау, защото говорела родния им език. Освен това въпреки раздаването на дажбите храна на затворниците, тя ги тъпчела с колбаси по немска рецепта и то собствено производство. Минали месеци, през които в симбиоза зад колбасарницата си живеели тъмнокожите пазванти, опаковани с тънки френски шинели и зъзнещи на студа, заедно с германските пленници, свикнали на него, но доизносващи още военните си летни дрипи. Едните мръзнели зад оградата, другите пред нея. Да, ама фрау Mutter von Soldaten им намерила цаката на африканците – след няколко сполучливи опита се оказало, че те не можели да носят на алкохол. Тогава тя редовно започнала да ги напоява до пръсване с българска ракия, за да изчака момента, докато стражите изпаднат в пълно безпаметство или криво-ляво се дотътрят да спят като къпани в построената за тях барака. Тогава, когато никой не оставал на пост, пленниците започвали да копаят тунел под двора. Това бил пътят към свободата.
Един ден, когато тунелът бил готов, фрау организирала на сенегалците един алкохолен купон, обилно захранен с техни любими ястия и плодове от тяхната родина, тогава рядкост за българския пазар, но вероятно изтъргувани срещу салами на черната борса около пазара в София. По средата на скромната вечеринка, африканците заспали кой където свари на импровизираната трапеза в колбасарския магазин. По-неопитните с ракията налягали на двора и ги завила с черги. Дошло време саламените тузари от немския лагер да се приготвят за бягство и се наредили, за да се изпаряват яко дим през свежоизкопаната пътека под земята, която водела право до мазите на съседната кооперация. Оттам прескачали оградата и се оказвали направо на съседната пряка. Изнизали се всички с изключение на един австриец, който доскоро бил болен и поради това се движел твърде бавно. Не щеш ли, в това време на повърхността в двора дошъл някакъв навлек – пиян френски офицер от щаба. Който пък се учудил, че не вижда никаква охрана пред импровизирания лагер. Заинтригуван не само от любопитство, а може би и вече леко поизтрезнял, спъвайки се в сенегалците постови, той започнал да издирва както останалата охрана, така и затворниците. Да, ама освен натъркалялите се и хъркащи африканци не заварил никого другиго в лагера. По едно време в тъмното стъпил на една голяма черга и пропаднал надолу. Тупнал направо в тунела, където на три крачки заварил бавния и изоставащ от компанията бегълци австриец. Завързал го, събудил някак сенегалците, които неразбиращо мигали на парцалки. Гледката си я бива, нали? Никого не открили по страничните улици, явно е било късно, а и бягството е било добре организирано предварително.
Тук дедо Щесенбах направи кратка пауза, замисли се и каза, че след много години, когато се оженил и му се родил първият мъжки наследник, го кръстил на заловения пленник, който се казвал Вилхелм и който по-късно след освобождаването от пленничество в България се прибрал в родината си, и след време станал много известен лекар.
Майката била осъдена от окупационните власти на смърт за подпомагане на пленническото бягство, но някак и се разминало. Незнайно е как, но вероятно са издавали такива присъди, без да са имали никакво намерение да ги изпълняват.
Попитах Щесенбах дали тогава са и дали онзи орден Mutterkreuz (Кръста на майката), който е в кутийките под мивката? Оказа се, че не, дали са и го след около двадесет години по-късно за други граждански заслуги, по-точно за добри постъпки и доброволчество вече по време на Втората световна война. Тогава от немската Легация са давали адреса им на преминаващите през България, но леко пострадали при транспортни произшествия или друго немски войници. Всички са имали в инструкциите описание на адреса на този пункт, в който ще могат да си отпочинат няколко дни, да се изкъпят, да хапнат нещо не само вкусно, но и сготвено по родна рецепта. Да презаредят, така да се каже, батериите, преди да стигнат указаната военна дестинация. Щесенбах разпалено ми разказа, как майка му дори плетяла чорапи за всеки един войник, за да има какво да му даде на тръгване, а той помагал в магазина и в цеха за салами.
След много години случайно ме запознаха с един ветеран германец, който трябваше да разкаже за пребиваването си в Германската мисия на Луфтвафе в София по време на войната. Интересуваха ме естествено всичките му спомени, но срещата ни беше в частност за тези, свързани с бомбардировките през 1943-44, които е преживял тук в София. Направих записа, изключих диктофона и таман го прибрах, когато човекът се сети за тази „Войнишка немска майка“, получила ордена! Помнеше дори точния адрес на къщата и знаеше как е изглеждала колбасарницата, която била затрупана от горните етажи по време на една от бомбардировките. Колко е малък света, не е истина! Аз пък му разказах, че съм познавал сина и – дедо Коце „Щесенбах“, който се оказа, че и той добре познава. От приказка на приказка решихме да тръгнем по софийските улици и да посетим мястото.
Направихме една чудесна разходка, през която разбрах следното: на улиците „Искър“ и „Дунав“ е имало чуден магазин за плодове и зеленчуци. Отпред излагали щайгите с ягоди, чийто аромат се надушвал още от средата на улицата и направо се купували с целите дървени касетки, никой не си правел труда да поиска да му измерят на килограм. От „11-ти авуст“ по посока на „Г.С.Раковски“ се намирала книжарницата на един албанец, който поназнайвал малко немски и подсигурявал германски книжки за четене, както и вестници. До него старият авиатор помнеше и посочи къде е бил дюкянът на някой си бай Ставри, при когото се продавало най-вкусното кисело мляко, което е опитвал в живота си. Следвал магазина на Димо – чуден хляб, никога препечен или недопечен, но винаги много вкусен. „При Соловей“ – някакъв руснак, производител на безумно вкусен, автентичен руски квас. Човекът не спираше да разказва. Спря се пред едно шивашко ателие и загледа витрините. Спомни си, че тук била „кръчмата на Пешо“, където се правели най-хубавите кюфтета и кебапчета, миризмата на които се носела над половината квартал, а вечер от градината се чували песни. “В довоенните години, че и след това, народът ви живееше и се веселеше, остана някак настрани от трагедията на войната” – каза той. Вероятно е било така, поне по това, което съм чувал от по-възрастните хора. Ето, че той каза същото. Изпратих германеца до летището, който си тръгна много радостен, от това, че сме преживели повторно, макар и малко на бързи обороти няколкото весели месеца, прекарани у нас по време на службата му в онези иначе страшни за света години. Гледах как самолетът му излита, а с него си отиваха и спомените му, несподелени вероятно с никого освен с мен и които така и не успях да запиша на лента. Е, какво да се направи, остава само написаното тук, което можах да си спомня и споделя…..